Блуждаят времената обгорели...
Доспех трофеен и божествен трон
на смъртен одър славееви трели
зоват на кръстопът. И боен кон
страха на византийците отнася
във българския стан към полунощ.
Разнася се мълвата беловласа
от шатрите и придобива мощ.
Готови са войските да нападнат
врага достоен. Сблъскват се герои.
Коварство плаши кървавото пладне
и всява смут в ромейските покои.
Домeстикът на схoлите, Лъв Фoка,
не може да приеме чужда храброст.
Гневът се слива с раните. Жестока
в душата му гнезди се силна ярост
към своите. Политат иканaти,
предвождани от Олвиaн Марул.
До тях застават с плещи ескувuти,
но жегата – покорен караул –
отряда на Йоан Грапсон сломява.
Леoнтий, Липс изпадат в ужас скрит.
На българите битката дарява
ефирът шумен. Пламъци във сплит
влече надолу презглава друнгaрият.
Патрuцият Ромaн Лакaпин пръв
се втурва след гребците. Даже младият
развихрен взор на магистрата Лъв
се блъска във платната и въжета
на борда скърцат. Висват над гребла
кормчии и моряци. На мъжете
водите слагат сякаш забралa.
Към зидовете тичат кръвожадни
тълпи и в боя рухват със погром.
Вълните морски вдигат се грамадни
със порив див, но бързо Симеон
повлича духовете стари на морето
и те враждуват, страшни и проклети.
Гневи се слънцето на август. Ето,
конете падат, хвърлят се, обзети
от пъкъл хищен в очевидна свада.
Вихрушки от свистящи остриета
отвеждат византийците във ада.
Съдбата е със почести приета.
Победата фатална е награда
и българите вече тържествуват.
Дали е подозрителна засада,
или отново призраци пируват,
но в крепостите влиза като свой
триумфът и във вихъра замира
след битката отсам, при Ахелой,
където, мъртви, сенките не спират
да виждат всичко. И в далечината
отново чуват звънките подкови,
когато нощем тихо здрачината
във мислите им невредими рови.

Безспорно е. Животът е съдба,
а времето на този свят е кратко,
и всеки води своята борба
на мъката с отчаяните схватки.
И как човек да бъде жалостив
към злите хора? Имаме ли избор?
А изгревът е толкова красив!
Отпих вода от бащиния извор,
пречистена да тръгна по света,
да вкуся обич, та поне и рядко...
Не те познах, човешка суета!
Подминах те – безсмислена загадка!...
Защо да вярвам в митове сега?
Ти предусети бъдещето хладко.
Изпитвам обич, болка и тъга.
Пътеката ми не завива гладко
към звездните простори, висини...
А времето наистина е кратко...
Сега се взирам в тези синини,
през сълзи слушам песните на татко,
а детството е някъде край мен,
и Панега пенлива ме приветства.
О, нека бъде вечен този ден,
изпълнен с най-несметните богатства
на спомените, хукнали навред
из моята душа, да я съпътстват,
когато дам в сърцето си обет,
защото най-добре ще съответстват
на този сняг, в съня на вечерта,
дори да срещат хули и нападки
от други мисли! Сложих им черта,
направих списък с важните извадки
за главните, съществени неща,
които малко приживе цениме,
а Господ със любов ни завеща,
да можем своя миг да продължиме
по-сигурни във утре, та макар
и времето ни тук да бъде кратко.
Усмихвам се на стария лодкар
и слушам с радост песните на татко,
защото може мъртвата река
и да премина, и да съм в забрава,
но думите, що тук ще изрека,
на листа бял завинаги остават.

Седни до мен! Мълчи! Не казвай нищо!
Със вкус на прекипяло шардоне,
сълзите там, по скулите горящи,
небето с нежна ласка ми отне.
И пак се връщам в тази неизбежност,
която трайността във щрих засне,
и имам съкровената възможност
със моите препускащи коне
да тичам из безкрая, да не спирам.
Копитата им чаткат във нощта
и мятат гриви буйни. Галопирам
и аз със тях напук на немощта,
оплитаща ме с тайни, с недомлъвки...
Земята ли във мене се кълне,
приготвила ми пухкави завивки?!
Летете, мои пъргави коне!
Не спирайте! След вас са вековете!
Блестят подкови в мрака и седла...
В праха ви ще се молят боговете.
Пробиват тишината със свредла
годините, останали в съня ти,
забавна, непресторена съдба!...
Дали във идеалите най-святи
повярвах аз и в мъжката молба
да бъде жива скромната надежда?
Опразни се и твойто портмоне!...
Сега със завист в мене се заглеждаш...
В шейтанското керамично стомне
студената вода не се задържа.
Отпий целувка момина поне,
невръстен миг, че после ще се пържиш
в забвение! Във унес или не
така се надпреварвам със живота
във бърз и безпощаден дивен бяг,
и ако стигна някой ден Голгота,
отново ще ме видите във впряг
със звездна колесница сред лазура.
Танцувай танца днес на Саломе,
ти мое битие, и без фризура!
На моите препускащи коне
се нося в тръст със времето във поход.
Едва ли житието ми ще свърши!...
Когато дойде важният ми преход,
във устрема не ще да съм прекършена!
На криеница с нас ли си играеш
зловеща гибел в сетния ни час?
На длан не се опитвай да гадаеш!
От лапите ти се запазих аз!
Отивай си! Дошла си нежелана.
Сама ще пия свойто шардоне.
От другаде получих зов, покана...
Хвърчете, мои палави коне!
Изправени пред нас са висините.
Очакват ни велики чудеса!
Оглеждам се на заника в очите
и в своите всевечни словеса!

Любовта е любов,
тоест, ново начало,
порив чувствен и нов,
цял облечен във бяло,
лунна вечер с лъчи
на души вдъхновени,
осветени с` свещu
и сърца обновени.

Любовта е танго
на мечтите крилати,
радостно естество.
С нея сме тъй богати!
Тя е приказен сън,
сън за двама ни с тебе.
Чувам ручей и звън
на камбани обсебен.

Любовта е любов,
но не вечно, до време.
Тя е ревност и стон,
а понякога бреме.
Любовта е любов
докле стане омраза,
докле поривът нов
се превърне в проказа.

И душата скърби,
бавно чезне и вехне,
и сърцето тъжи
като крайник навехнат.
Любовта е любов
докато не остане
нито поривът нов,
нито “жертвено агне”.

Всички чувства добри
обедняват, фалират.
Няма тръпки дори.
Мисля си,че умират.
На надеждите – край!
И мечтите не стихват.
Любовта е докрай,
но в безкрая притихва!

Аз се връщам към детството мое.
Все поглеждам вглъбено назад.
И се питам и днес пак:защо е
невъзможно да стане обрат?

И отминали спомени в мене
заживяват по-ярко дори.
Аз се връщам детство към тебе!
А към мен ще се върнеш ли ти?

Отдадем ли се за малко на любов,
на прегръдки,няколко целувки,
на малко секс и на сърдечен зов,
безкрайно голи от лъжи,преструвки,

ще ни остане този грешен миг
и теготата,докато сме живи.
Ще носим в себе си,макар да нямат лик
души на грешници страхливи!

Но на приятелството си ще сложим край,
както на душевното спокойство.
И ще живеем във един безкрай
на разнодушно силно безпокойство.

Кой път от двата с теб да изберем:
на дявола или на Бога?
Нека помислим!Нека се поспрем!
Избирам Бог!Друг път - не мога!

Помниш ли пързалките страхотни,
помниш ли голямата шейна,
как прибирахме се вкъщи мокри
с бузки зачервени от студа?

Помниш ли, как вайкаше се мама:
“Ще настинете така! Ами сега?”
И от всичко правеше тя драма,
а пък толкоз пухкав бе снега?

Помниш ли, че татко много често
на пързалките идваше със нас,
но мама хокаше и него:”На горещо!
Всички вкъщи! Има чай за вас!”

Помниш ли камината голяма,
гдето още вкъщи си стои,
с огън буен като на течна лава,
как ни топлеше през тези детски дни?

След вечеря татко ни четеше
приказки за други времена,
а на нас тъй много ни се спеше,
че заспивахме във своите легла.

Щом унасяхме се в сън със тебе,
мама идваше с целувка за нощта.
Спомняш ли си често за туй време?
Аз не спирам да си мисля за това!

Някъде по пътя на годините
сме изгубили ключа на любовта.
Скришом през ключалките разбити
се промъкнала ужасна самота!

Тя се е загнездила в сърцата ни.
Настанила се удобно между нас.
А пък ние не сме и забелязали
кога гнездо е свила, в кой ли час?!

Няма го ключът сега и няма го!
А ключалката съвсем ръждяса веч!
Колко ли време оттогава е изминало,
откакто ключът захвърлен е далеч?

И не можеме сами да го намерим
никога без помощта на Спас!
Ала можем Господ да помолим,
Той да ни помогне в този час!

Ако в този миг не го повикам,
ако не извикаш, с теб и аз,
можеме единствено да пазим
нищото, останало от нас!

Огънят на любовта изгасна.
Само въглените още пушат, май!
А пък беше обич тъй прекрасна,
малка част от Едемския рай!

Ако искаш да съберем съчки
от горичката на нашите мечти!
Има вече толкоз сухи пръчки,
въглените да разпалиш ти.

Може те и да не се запалят.
Може да угаснат и съвсем.
Ала може и огън да разпалят,
който да пламне отново до Едем!

Този дом, във който ме посрещат
и във който чувствам топлина,
масата със веселите свещи,
милата измъчена жена,
ястията, които тя приготвя
върху жаравата или пък във пещта,
погледът й, който ни затопля,
щом се срещнем с болка и тъга,
радостта, с която ни посреща,
мъката, щом тръгваме на път,
обичта й, вярна и гореща,
надживяла грешната й плът,
безкрайната й чудна всеотдайност
с изгрева на прелестния ден,
нейната лъчиста лъчезарност,
владееща всички и най-вече мен,
грижите за нашето семейство,
що полага всекидневно тя,
молитви срещу хорското злодейство,
които тя и днес пося,
съпругът й, щастлив и все усмихнат,
който всичко обръща на шега
и който аз не съм видяла вкиснат –
един добър човек с добра жена,
ни карат мен, съпруга ми, детето,
да се завръщаме отново пак при тях,
като във роден дом, в гнездо, в което
намерихме живот и много смях!
Намерихме една човешка обич
и всичко нужно за един живот,
достатъчно да спрем и да се стоплим,
и стоплени, да тръгнем в пътя нов!

Дъщеря на красива Плеяда съм аз.
Майка ми е звездна богиня.
Очите ми са като тези на Атлaс.
Имам вкус на узряла маслина.

Мойте роднини са в самoто небе –
семейство от цяло съзвездие.
Душата ми нощем със шeпа гребе
златни бисери като възмездие.

Нuмфа съм аз със сияйни коси
и с плеядни черти на лицето.
В мене тече кръвта на звезди.
От звезден прах ми е сърцето.

Ако отпия самодивска вода,
моята майка – Мерoпа,
ще я очисти. И дух на звезда
в мен ще влее леля Астерoпа.

Ако поема по грешния път,
при мен ще дойде леля Елeктра,
ще ме избави от позор и смърт,
за да вървя по правилния спeктър.

Под трeлите на слaвеи ще ме люлее
вятър, недокоснат от кубeта,
за да може в мен да заживее
копнеж кошутен от леля Тайгeта.

Когато ми е много, много криво,
за мен ще свири нuмфа на пиано.
Ще бродят по клавишите игриво
пръстите на леля Калеaно.

А леля Алкиoна ще ме брaни
от любовта на страстните лехуси,
за да не позная земни рaни,
нито пък ужасната покруса.

Леля Мaйя пък ще ме съветва
да не върша глупости младежки,
даже някой да се врича с клетва,
защото са последиците тежки.

С мен ще бъде баба Плейoна
във всички трепети човешки,
за да заприличам на мадона
и да не допускам вече грешки.

А Мерoпа не ще ме изостави.
Ще бъде с мене и с татко Сизuф.
Щастлива всекидневно ще ме прави,
дори да бъде изгревът страхлив.

Компас ще бъде мама в небето.
Ще ме води – самата аз – звезда,
да живея в сърцето на детето
като муза – без стреме и юзда.

Дай ми огън,Прометeй,отново!
Така студено е и мрачно вън.
Не сърца,а топки от олово
вървят безчувствени във моя сън.

Вкочанена съм и трябва да се сгрея!
Всичко бяло е и цяло в сняг и скреж.
Дай ми слънце!Нека да огрее
мъжки устни и дъха им свеж!

Дай ми вятър!Нека да повее
и искрите да възпламени!
Може обич крехка да довее,
която да ме вкамени.

Жар ми дай,братовчеде,отново!
Имам нужда от топла вълнa,
да открия неписано слово,
да обичам,а не да кълнa.

Дай жарава и утре,когато
ме покрие снежна пелена!
Ето тези няколко дукaта,
за да получа малко топлина!

Подплаших вятъра. Разпънах го на кръст.
Простена той и тръгна си обиден.
Не ме докосна. Не потърси мъст
и ме забрави севернякът свиден.

Останах с гласовете на шума.
Застигаха ме неспокойни стъпки.
Запяха те. Изгубих си ума
от късните им непознати тръпки.

Оказах се в нечист водовъртеж.
Защо ли усмирявах северняка?
Дано се върне пак от хълма! Свеж...
Сърцето ми не спира да го чака!

НАГОРЕ